ЕЗИК, ТЕАТЪР И ДЪРЖАВНИ ГРАНИЦИ

 

Нежният империализъм на думите

Едно от нещата, с които би могъл да се занимава човек, когато няма какво друго да върши, е да разглежда национални гербове. Какво общо има например между немци, албанци и руснаци, та върху знамената на тези три нации са кацнали двуглави орли? Централна фигура в българския герб е лъв, за балканския лъв се пее и в нашите патриотични песни. Би могло да се помисли, че ако не сега, то в някакво далечно минало по нашите земи е гъмжало от лъвове. Изкопани от земята скелети наистина свидетелствуват за нещо такова. Със сигурност обаче се знае, че някогашните лъвове и някогашните, дошли от Изток българи с доста векове са се разминали във времето. Склонният към черен хумор би могъл да се пошегува, че в идеята за нашия герб е залегнало пророчество. Според прогнозите за глобалното затопляне пясъците на Африка ще се изместят далеч на Север и с тях вероятно и африканските животни. Един герб обаче, по който няма никакви птици, животни и растения много е занимавал въображението ми. Гербът на бившия Съветски съюз. По едно време той красеше една от стените в класната ни стая редом с портретите на вождовете. Земното кълбо и върху него сърп и чук. Върхът на сърпа стига до северния полюс, дръжката е между Южна Америка и Южна Африка. Така пред моето поколение беше рисувано бъдещето. Съюз на братски държави по цялото земно кълбо. Държавни граници нямаше да има. За какво са нужни те, щом нямаше да го има капиталистическото обкръжение. А езикът? Езикът постепенно щеше да стане един, и – нека бъдем реалисти, нямаше как този език да е нашият, седем милиона сме все пак… Така че, колкото и анекдотично да звучи това сега, на някого от многобройните платени чиновници от някогашните комитети за българо-съветска дружба беше хрумнала в началото на 60-те години идеята да организира спонтанен почин за всенародно изучаване на руски език. Колегата ми русист в малкото селище, където тогава за кратко време учителствувах, всеки месец пишеше отчети, в които юнашки лъжеше, че толкова и толкова пъти, толкова и толкова механизатори, полевъди, горски работници и пенсионери са се събирали да изучават руските падежи и склонения. Днес този велик, и за нас сравнително лесно подаващ се на овладяване език почти не се изучава дори в гимназиите, което е било традиция много преди Сталин и Чърчил в Ялта да направят пазарлъка си върху известната кутия за цигари. Общуването с чуждестранни гост-режисьори в нашите театри сега изглежда така: Ако гост-режисьорът говори на руски, по-старите актьори превеждат на по-младите. Ако гост-режисьорът говори на английски, младите превеждат на по-старите.

И тъй: сега пък английски.

В противоречие с логиката на пазара (а може би все пак не в противоречие) витрините и фирмените надписи над магазините в българските градове изобилстват от английски надписи. До такава степен, че голяма част от потенциалните им клиенти със сигурност не могат от пръв поглед да се ориентират къде какво им се предлага. За особен шик минава замяната на кирилица с латиница върху плакати и афиши за шоу-програми, спортни състезания, концерти или дори театрални представления. Никакви сериозни, шеговити, ядовити или язвителни коментарии не мога да отучат журналисти и говорители по радиото и телевизията да използват с нужда и без нужда английски думи и изрази вместо българските. Изправен съм пред аудитория от почти хиляда души в голям български град и трябва да кажа няколко думи във връзка с традиционен празник – Деня на народните будители. Произнасям едно изречение и за мое смайване, всъщност ужас, залата отговаря с оглушителен вик на одобрение. Толкова спонтанен и силен, че за части от секундата бих могъл да се почувствам като доктор Гьобелс, отправящ към огромната зала със съмишленици зловещия си въпрос "Искате ли тотална война?" Недоразумението се разбра в следващите минути. Аудиторията в този град, който впоследствие не случайно се оказа особено податлив на агитацията на една крайно националистическа партия, беше се заблудила, че призовавам за отмяна на телевизионните новини на езика на турското малцинство у нас. А думите, които произнесох, бяха "Призовавам за милост към българския език". И този призив имаше съвсем скромни измерения. Исках да не се превръща в архаизъм и да не изчезва например българската дума "започвам" и на нейно място повсеместно да се настанява английското "стартирам". Защото преставам да усещам вкуса на кафето и цигарата си сутрин, когато чуя говорителка по националното радио да казва примерно, че от утре стартират тези и тези концерти на Българската държавна филхармония. Не ми се иска да дочакам времето, когато след такова съобщение няма да си представям облечени в спортни екипи и очакващи изстрела на сигналния пистолет цигулари и контрабасисти, които стартират вместо да започнат да свирят.

На един международен конгрес да коментираш порядките в собствената си страна е колкото нелепо, толкова и безсмислено, но аз в случая не правя това. Тенденцията към опростяване на езиковото общуване чрез пренебрегване на специфичните изразни възможности на богатото многообразие на езици е географски твърде широко разпространено и не е необходимо да бъдеш привърженик на лингвистичния детерминизъм, за да стигнеш до заключението, че това опростяване, без непременно да стимулира оглупяването, не го и възпрепятства особено.

Globisch – от глобализация – такова едно шеговито название чух за карикатурния английски, чрез който се имитира общуване по време на всевъзможните международни срещи. И тъй като една от темите на настоящия конгрес е бъдещето на немския език в страните от Югоизточна Европа, бих искал да споделя личното си мнение, че евентуални очаквания за някакво скокообразно увеличаване на броя на говорещите немски у нас след влизането на България в Европейския съюз не биха били реалистични. При моите не твърде чести посещения в Германия през последните 10-15 години, по повод главно на театрални дискусии и фестивали, почти винаги изпадам в една граничеща с комичното ситуация. Ако седят примерно петима немци на масата и сред тях освен мен още един единствен чужденец, езикът на който добре или зле се говори, е английски. Това, разбира се, е коректно от страна на домакините и заслужава одобрение, оставя заедно с това у седящия на масата чужденец спотаеното чувство за доволство от себе си, че не си е блъскал главата с немска граматика. Една друга, вече съвсем в границите на комичното ситуация: В Букурещ по време на основаването на Клуб на националните театри от страните в Югоизточна Европа седя на маса с режисьор от малката Молдавия. След като цял час двамата бяхме се измъчвали със споменатия вече Globisch, иначе бихме нарушили регламента на европейските театрални форуми, където официалните езици са френски и английски, някой от двама ни си послужи с руска дума, след което вече съвсем в нарушение на добрия тон просто преминахме на руски – един език, който знаехме и двама, аз задоволително, а той отлично, завършил беше в края на краищата театралното си образование в Москва. Един от двайсетината немски театрали, които взеха участие във форума на Европейската театрална конвенция на тема "New Writting" в Сент Етиен през 1999 година, стана и без да се опитва да скрие раздразнението си, предложи броят на скъпите вина по време на дългите обеди да бъде съкратен и със спестените пари да се ангажират преводачи, които да превеждат симултанно на поне още един език. Не съм сигурен, че думите му направиха по-силно впечатление отколкото наистина прекрасните френски вина.

Накъсо казано: Един език измества друг и думите му безпрепятствено преминават държавните граници. Преди Втората световна война изпълняваните до втръсване песни у нас са се наричали шлагери – на езика на покровителстващата ни велика сила. Сега се наричат хитове. Чуждите думи са разбира се по-малкото зло от чуждите войници. Като се има предвид, че те в много случаи наистина обогатяват езика, може да се спори кога точно разбираемата съпротива срещу нахлуването им се превръща в смешен пуризъм.

Текстове за театър и държавни граници

"Писателят от една малка нация – така писа Фридрих Дюренмат в началото на 0-те години в есето си "Американска и западноевропейска драма" – дори само от търговски съображения не би могъл да си позволи да бъде твърде много патриотичен." С тази "малко злобна", според неговия собствен коментар, констатация, той обобщаваше наблюденията си, че ако драматург от една голяма страна, примерно Тенеси Уилямс, може да си позволи реалистично или натуралистично (както и да се разбират тези понятия) да пресъздава действителността в Американския Юг, без да се страхува, че ще изпадне в провинциализъм и ще остане неразбран, един автор от Лихтенщайн например, не би могъл да очаква същото, ако действието в пиесата му се развива в дома на някой кондуктор на автобус в лихтенщайнския град Вадуц. Пиесата на американския автор има шанс да стане международно значима, защото интересът към Америка е голям, това, което става там, е от значение за света. В същото есе Дюренмат препоръчва на условно предпоставения лихтенщайнски автор да тръгне по други пътища, различни от тези, по които вървят писателите от големите нации. Като пример за драматурзи, вървели именно по пътищата, които той препоръчва, Дюренмат посочва Ибсен, Стриндберг, Бекет, Йонеско, сънародника си Макс Фриш, както и себе си. До каква степен наблюденията и препоръките му са валидни днес, може отново да се спори, няколко млади ирландци (Макдона и Макферсън например) не следват пътя на сънародника си Бекет и това не пречи пиесите им да са международно значими. Това, което Дюренмат не взема под внимание в есето си, е че пиесите на всичките тези автори от малки нации стигат до световните сцени чрез език на някоя от големите нации. И това се отнася не само до самия него, до Макс Фриш, до двуезичните Бекет и Йонеско, но и до Ибсен и Стриндберг. Без десетилетията, прекарани в Германия и немските версии на пиесите им, имената на двамата скандинавци едва ли щяха да бъдат това, което са днес.

Приведох цитат от годините, когато неизбежната, очевидно, глобализация не е имала днешните измерения и темпове. Опитвам се да разсъждавам, доколко в областта на театъра е валидно твърдението на антиглобалистите, че в резултат на този процес богатите стават все по-богати а бедните все по-бедни. Театърът не е така скъпо изкуство както киното, но и той се прави с пари, а в коя част на Европа парите са повече, не е тайна за никого. В едно реномирано немско театрално списание излезе статия със запомнящото се заглавие "Кухнята на канибалите". Авторът привежда примери, как на многобройните западноевропейски театрални фестивали охотно и щедро се канят театрални трупи от по-далечните и не толкова богати страни. Една аржентинска трупа създала през 2002 година по поръчка на Виенските празнични седмици един, както се казва в статията "почти безезичен" спектакъл по "Последните дни на човечеството" от Карл Краус - автор, който въпреки значимостта си, едва ли е много известен в тази част на света извън кръговете на аржентинските германисти. За да облекчи финансовото си положение бразилска трупа подготвила по поръчка на португалския фестивал "Culturgest" портрет на Оскар Шлемер, "без преди това изобщо да е чувала нещо за художника от Баухаус, когото е трябвало да портретира", се казва в същата статия.

Лесно е да се стигне до заключението, че на такива фестивали участието на написаната на така наречените малки езици национална драматургия е ограничено. Собственият ми опит като един от многобройните селекционери (Paten) на Бонското биенале "Нови пиеси от Европа" показа, че дори на този форум, чиито заслужаващи похвала намерения са да поощрява многообразието на европейската драматургия, шансовете на пиесите, които разчитат на богатството и силата на езика си, не са големи. И това въпреки често най-старателно подготвените симултанни преводи. В много по-добра позиция са спектаклите, където на преден план излиза визуалното, а за проследяване на рехавия сюжет помага по някоя и друга фраза, произнесена от актьорите по правило на английски. Дори преди падането на Берлинската стена, във време на строг идеологически надзор, редуващ се с периоди на относителна либерализация, българските театрали воюваха за правото си да поставят творбите на значителните западноевропейски и американски драматурзи. И то не само на Артур Милър, Тенеси Уилямс, Фридрих Дюренмат, Едуардо де Филипо или Самюел Бекет, но и на значително по-малко известни. Сега чрез финансовата подкрепа на чуждестранните културни институти при нас постоянно излизат сборници с англоезична, френска, но също така и немска и италианска драматургия. Разполагаме с високо квалифицирани преводачи на езиците на тези страни, така че и най-новите текстове имат бърз и безпрепятствен достъп до нашите сцени. Естественият отговор на всичко това може да бъде само благодарност. Този процес обаче няма реципрочен характер и това май, че също е разбираемо. Не само заради ограничените ни собствени финансови възможности и съвсем незначителния брой на познавачите на нашия език в тези страни, но и заради също имащата обяснение липса на интерес. Един сборник с български пиеси, направен с наистина заслужаващата благодарност подкрепа от страна на Центъра за преводна драматургия "Антоан Витез" от доста време чака за публикация във Франция. Две издателства казаха "да", после "не". Третото, това, което най-сетне се реши да направи рискованата крачка, фалира – за наше успокоение – все пак преди действително да я е направило.

Какви пътища има пред моите сънародници-драматурзи, преди всичко пред тези от тях, които сега се заемат с това толкова своеобразно литературно занимание, което представлява писането на пиеси.

Те могат търпеливо, и вероятно доста дълго да чакат интеграционните процеси и засилващият се културен обмен да доведат до по-ефективни форми на излизане на стойностните текстове за театър извън малките, затворени от държавни граници територии. До каква степен това ще се отрази на начина им на писане, ще трябва да решават сами. Ще бъдат изправени пред възможността да търсят някаква по-универсална стилистика и да избягват регионалното. И пред необходимостта да избягват онези изкушения, които създаденият сред хилядолетен водовъртеж от племена и народи български език щедро ще им предложи, но ще накара заедно с това измъчения преводач безпомощно да дигне ръце.

Вероятно по-кратък, а може би и по-успешен ще бъде пътят им, ако престанат да пишат на родния си език. За това обаче те трябва рано да напуснат страната си и да се потопят изцяло в чужда среда. И то не за година-две, а наистина за дълго. Класически примери в това отношение има в миналото. Достатъчно примери, наистина все още не класически, има и сега.

Съществува и трета възможност: Да пишеш на родния си език с пълното съзнание, че не даваш на световната слава големи шансове да те пренесе в Уестенд или на Бродуей. Аз лично обичам българския език и ще бъда доволен, ако с нещо допринеса за това, прекрасното бъдеще, когато сънародниците ми ще говорят на някакъв друг или на някаква смесица от езици, да бъде, колкото е възможно, отдалечено от днешния ден. Защото с не най-добри чувства си спомням за онзи герб с един единствен знак върху цялото земно кълбо.

Не твърдя, разбира се, че този път е най за препоръчване.

Начало на страницата