ЧЕРТА

 

Хайнер Мюлер

Не знам какво място ще заеме в театралните енциклопедии на идващия двайсет и първи век. Преди пет-шест години човек можеше да не се съгласи, но не да се изненада, когато някой го наречеше драматург №1 на Европа. Театралите бързаха да се запознаят с всеки от неговите лаконични, донякъде и енигматични текстове. Широкочелата му, пресечена от очила физиономия редовно присъстваше в театралните списания, най-често върху кориците и страниците на "Театер хойте". А през миналата година вече един дошъл явно от западната част на новообединената държава  телевизионен режисьор, след като му подадох юбилейната книжка на Народния театър, за да види репертоара, с нескривано разочарование каза: "Как? Вие играете Мюлер". Всъщност не го играем. Премиерата на "Спомен за една революция" – заглавие, под което Иван Добчев беше обединил "Смъртта на Дантон" от Бюхнер и Мюлеровото "Поръчение", се състоя през 1993 г. и представленията бяха малко. Макар че ако живият тогава от двамата автори беше дошъл да види направената по неговия текст част от спектакъла, вероятно щеше с искрено вълнение да прегърне създателите му. Така както през 1983 след "Филоктет" в театър "София", изпотен и зачервен, поривисто обхвана с ръце дългия Митко Гочев и в следващия момент се наложи двамата да се наведат да търсят очилата.
Може би е немска черта стремежът, но и способността да създаваш системи, като изхождаш от себе си. Брехт изписа огромно количество страници, за да теоретизира върху това, което първо нарече епически, а после – диалектически театър. Явлението беше извикано на живот от развитието на световния театрален процес и има по-дълбоки корени, но законодателството му е съобразено до най-голяма степен с характерните черти и професионалните умения и неумения на драматурга законодател. Мюлер от своя страна наложи пределно сгъстения, външно близък до прозата, но все пак съвсем не прозаичен език. Чрез него, а не чрез изобретателната, динамична смяна на ситуации се стремеше да създаде необходимото за театралната сцена напрежение. Който е поставял текстовете му, знае, че това създава специфични проблеми и изисква търсене на специфични изразни средства. В един разговор във връзка с "Опера за три гроша" в театър "София" около 1975 г. стигнахме до името на твърде добрия майстор точно на пораждащи сценично действие истории Фридрих Дюренмат. Мюлер пренебрежително смръщи нос.
Шест-седем години по-късно с него и Митко Гочев седяхме на представление на "Великденско вино". Последва дълга нощ с много приказки и много водка в жилището на сценографката на спектакъла Светлана Цветкова. От членоразделните части от разговора ни най-добре си спомням една за напрежението, което може да създаде съседството на фрагменти от текстове. През тези години най-естествено нещо беше Хайнер да седи като колега между колеги в кафенето на тогавашния театър "София". После световната слава вече не му оставяше време за това. Театърът също стана друг.
Пресата в много страни отново е залята с текстове за него и от него. И с портрети. Гледам един от тях. Върху триъгълното лице е насложена някаква графика, една линия минава през него и то стои като разделено на две или като зачертано. Вероятно всеки възприема такъв портрет по своему. Аз съм за думата пред съюза "или". Защото тя определя една същност, откроява мащаби, обяснява изблиците и секванията на една съзидателна енергия. Хайнер Мюлер. Живял в един раздвоен свят, в една раздвоена страна, в един раздвоен град. Със съзнание твърде сложно, за да не е раздвоено.

в. "Култура", 19.01.1996

Начало на страницата