ТЕАТРАЛНИ АРИТМЕТИКИ
Когато актьорът каже, че няма нужда от режисьор, режисьорът – че няма нужда от автор-драматург, авторът драматург – че също няма нужда от режисьор и сам може да си поставя пиесите, едва ли ще стане нужда дълго да се чака зрителят да каже, че няма нужда от театър, за да бъде доведена до край тази нелепа игра на "двама са малко – трима са много".
Двама майстори на пантомимата играеха представлението си в старата сграда на някогашния театър "София". Край мен в залата седяха мъж и жена. Той – може би шофьор или строителен работник, тя – доста невзрачна женица, сложила вероятно по изключение червило на устните си и облечена като за театър – с най-хубавото, което има. Още докато сядаха край мен, мъжът изглеждаше сърдит (в момента течеше някакъв голям мач), жената силно притеснена. Успяла беше да го придърпа от телевизора и гроздовата, за да се покаже и тя между хора, но очевидно не знаеше на какво точно го е довела и затова може би плахо се надяваше то да му хареса, та да се смали донякъде размерът на тази негова саможертва. Представлението течеше, някъде на стадиона футболният мач – също. По едно време мъжът се обърна към жената и уж тихо, но достатъчно ясно, така че и аз можах да го чуя, є каза: "Ако тия горе още две минути не кажат нещо, мамка ти значи ще..."
Аз, за разлика от този зрител, знам какво е пантомима, уважавам това древно и велико изкуство и не очаквам изпълнителите да проговорят. И все пак на някои представления не се чувствам добре на стола си. Имам усещането, че "тия горе" се мъчат. Някой им е отрязал езиците. Понякога натрупването на мимика и жестове е толкова интензивно, че всичко това започва да ми прилича на друго: на гърчещо се в еротични конвулсии тяло, което не може да стигне до оргазъм. До оргазма на словото.
В така наречения драматичен театър, с който от няколко десетилетия е свързано битието ми, има слово. Има и много други неща: мимика, жестове, изобразителни елементи, повече или по-малко сложно осветление, звуци, музика. От всичко това за най-важно смятам все пак словото. По една съвсем проста причина: театърът поначало е изкуство, пресъздаващо човешки взаимоотношения. А най-човешкото средство за общуване е езикът. Червеният цвят например въздейства по определен начин и на бика и на зрителя, но думата "кръв" оставя животното безразлично.
В едно стихотворение или един роман езикът е всичко. Градивният материал на литературата е словото. Градивният материал на театъра е живият човек. Живият човек е говорещ човек. Специфичните способности на автора драматург са свързани именно с предназначеното за изговаряне слово.
Съотношението във функциите на автора-драматург и режисьора напомня донякъде за съотношението във функциите на архитекта и строителния инженер. Дори природата да не е дала на строителния инженер дарба на художник, той пак би могъл да построи сграда, и никак няма да му притрябват чертежите на някого си, за да се сети сам, че е по-добре терасите да гледат на юг, пък кухненските прозорци – на север, а не обратното. Архитектът, без природата да му е дала организаторски способности и енергия да се оправя с багеристи, шофьори, мозайкаджии, инвеститори и всевъзможни крадци, също би могъл да се опита да ръководи строеж и не е изключено криво-ляво да го довърши. Между стотиците хиляди строителни инженери и архитекти по света сигурно има твърде много, които в приблизително еднаква степен притежават и едната, и другата способност. Вероятността обаче някой в еднаква степен да съчетава способностите, необходими за двете театрални професии, би трябвало да е несравнимо по-малка, като се има предвид, че броят на тези, които излизат да се кланят по премиерите в която и да е страна на земята и действително заслужават прозвището автор драматург или режисьор, рядко надминава едноцифрено число.
Аналогията е груба. Строителният инженер е преди всичко изпълнител, режисьорът, напротив – творец, автор на оригинална сценична творба, различаваща се от множество други, създадени въз основа на същите драматургични координати. Освен това тухлите и циментът са тежкотонажен, но покорен материал. Актьорът обаче никак не е склонен да заема хоризонтално или вертикално положение само защото този, който седи в тъмния салон зад пулта със запалената лампа и без да се страхува от пожарникарите, пуши цигара, така му нарежда. Актьорът има свое мнение за крайния резултат от съвместната работа, много често и за пътищата, по които би трябвало да се стигне до него. В тази одухотвореност на "материала" е спецификата и силата на театъра. Режисьорът, който я пренебрегва и се отнася към актьора като към послушен клавиш, покорна глина или некриеща изненади боя, ограбва сам себе си. Понякога интелектът на актьора стои значително над, понякога – уви – значително под останалите му професионални качества. И в двата случая се хабят много нерви и много скъпоценни репетиционни часове, за да се доказва кой е крив и кой е прав, правотата на този, който в последна сметка излиза на сцената, в едно отношение обаче е винаги безспорна: той лично кани зрителя да изиграят заедно играта, наречена театър, затова никак не обича да среща отказ, независимо дали отказът се изразява чрез безучастно присъствие, дали чрез притеснено или демонстративно напускане на залата. Недоволният актьор би могъл сам да седне зад пулта със запалената лампа, ако смята, че може да направи там нещо друго, освен, също необезпокояван от пожарникарите, да пуши цигарата си. От такива, всъщност твърде чести, макар и по-рядко сполучливи опити за смяна на професията ни най-малко не намалява значението на функцията на режисьора в театъра. По същата логика няма никакво основание да се оспорва правото на режисьора да влезе във функцията на автор драматург, както няма основание да се прави това по отношение на когото и да било, независимо дали той поначало упражнява театрална или нетеатрална професия. Друг е въпросът, че режисьорът в несравнимо по-голяма степен има възможност да злоупотребява с това право, отколкото един сценичен работник или коминочистач например.
Театърът и от двете страни на завесата е място за преживявания – по-често все пак приятни, понякога не чак дотам. Към едно от най-неприятните принадлежи присъствието на автор, който очаква непобутнати да бъдат поместени на сцената всичките буквички, които той е подредил в кабинета си. Режисьорът Саймън Макбърни (същият, който през миналия сезон по разказите на Бруно Шулц сътвори театралното събитие, наречено "Улицата на крокодилите") много точно каза в някакво интервю, че този вид скъпернически стискащ текста си автор му прилича на човек, който има запек. Една от наистина най-баналните истини в театъра е, че текстът съществува заради представлението.
Друг много голям досадник е режисьорът, който не престава да пердаши с брадви и тесли, докато не издяла от голямата греда малкото си вретенце. Гредата може да е Шекспир, Чехов или Йовков – материалът няма никакво значение, когато се работи на принципа "едно си баба знае, едно си бае". Казаното дотук не е инатлива апология на прословутата вярност на творбата. Театърът винаги се е възраждал от безпардонния размах на поредния Уил или Берт, които, както казваше последният, "по принцип" са "немарливи към проблемите на духовната собственост". Тяхната безпардонност обаче е резултат от напористата им творческа сила и скоро е била оправдавана в резултат на собствения си резултат. И тъй – резултатът... Ако някой забележи, че Йовковият Златил варди кесията си като куче кокал, напълни заради това голямата сцена на театъра с дървен материал, за да се очертае някъде по нея кучешка колиба, и накара актьорите си в продължение на два часа да не правят кажи-речи нищо друго, освен да онагледяват и оправдават хрумването му, това едва ли ще е пример за артистично несъобразяване с верността към творбата. Тежката режисьорска професия може да бъде упражнявана понякога и с лекота – за това се иска дарба, далеч по-често обаче лековатото отношение към нея означава мързел или просто некадърност.
В дните, в които живеем, човешката потребност, наречена "театър", като че ли не може истински да бъде задоволена, затова по целия свят своеобразните сеизмографи, които чрез заетите или незаети места в зрителните зали онагледяват това, което има да ни кажат, са така нервни. Шумният успех на едно или друго представление, възходът на тази или онази трупа не променят общата картина. Вярно е наистина, че театърът на целия двадесети век е неспокоен като японските острови. Но дали всичко това не е само предзнаменование за истински големия трус? Освен обичайните при смяната на вековете и хилядолетията апокалиптични внушения има като че ли и по-същностни основания за такова допускане. Кризата, донесла края на античния театър, сигурно е била криза на съдържанията и формите в тяхното хегелианско, диалектическо или Зевс знае какво единство. Би трябвало да се предположи, че човекът, склонен да слуша проповеди от рода на "не убивай", и "почитай баща си и майка си", не е могъл пълноценно да се наслаждава на словото на Есхил, в което прясната кръв на Клитемнестра червенее по ръцете на собствения є мъстящ син.
Какъв ли театър ще е потребен на човека от третото хилядолетие? На този, който освен в непорочното зачатие и диктатурата на пролетариата няма да вярва и в доста други неща. От двете големи идеологии – тази за смирението и тази за революциите – сигурно ще остане нещо – примерно принципното уважение към раннохристиянските утопии. А формите? Техниката засега като че ли осигурява безспорни предимства на визуалното. Нищо не доказва обаче, че се движим към безсловесност. Дали въпреки това режисьорите на бъдещето няма също толкова малко да знаят какво да правят с Шекспир и Шилер, както днешните – с Есхил и Софокъл, в нашите сцени кутии или псевдоарени. Възможно е един ден разграничението между автор драматург и режисьор наистина да отпадне. Съществуването му днес се предопределя все още от особеността на изкуството театър да обединява в едно разнородните творчески способности на повече хора, така че, когато всеки прави това, което най-добре може, да се постига нещо, което не е по силите на един. Казваше се някъде, че разделението на труда било първата крачка към човешкия прогрес, от друга страна пък, безрезервната вяра в прогреса като че ли наистина също не е последна дума на мъдростта.
в. "Култура", 12.05.1995; алманах "Гестус", 1995
